Плитвишките езера – земен рай

Ползвани са материали от www.iskamdaznam.com

Карстът е резултатът от комбинацията на определени видове скали, най-често варовик или доломит, с вода. Интересното в случая е, че тези скали се разтварят във водата.
С годините тя си проправя път през скалата и образува най-различни природни чудеса. Този вид образувания са познати като „карстова топография” и представляват най-невероятните географски дестинации в света.

Повечето от скалната маса на Балканския полуостров се състои от варовик, който се е натрупвал през вековете. В райони с изобилие от потоци, реки и богата растителност варовикът е образувал истински райски кътчета.

Плитвишките езера в Хърватия са серия от 16 планински езера, които са се образували именно благодарение на този феномен. Травертинът е специален вид варовик, които се отлага от води, богати на калциев карбонат по повърхността на мъх, създава живи бариери, които образуват серии от езера и водопади. В продължение на хиляди години водата е отмивала варовикът от дъното, докато в същото време травертинът е образувал прегради, които растат с по 1 см на година. Резултатът е вечно променящ се и растящ природен феномен.

Целият регион е национален парк и езерата са една от основните атракции на островната част от Хърватска. Въпреки, че е сравнително безопасно, не е препоръчително да се отдалечавате от пътеките. В районът се е състоял сблъсъкът между Сърбия и Хърватска през Балканските войни и цялото място е било минирано. През 1998г. е обявено, че всички мини са отстранени, но се смята, че в по-отдалечените места на парка все още са останали.

Мадейра – Крищиану Роналдо, планини и крепости

Едно време в Европа е имало само два известни морски курорта – френската Ривиера и португалската Мадейра. Точно тук, на малкия покрит с растителност остров в Атлантическия океан, са идвали на почивка членовете на кралските семейства, известните писатели, политическите дейци и други „големи риби“. Почивката на Мадейра може да се сравни с такава на Канарите – мързелив живот и колониална архитектура, с витаещ наоколо колумбов дух и жажда за дълечни пътешествия. Само че островът е много по-зелен от Канарските острови. И тук няма нужда да се притеснявате от жегите – Адриатическият океан никога не се нагрява до температурата на египетски чай – максималната топлина е 20-22 градуса по Целзий.

Плажовете на Мадейра най-често са покрити със ситен чакъл, водата е изумрудно-прозрачна, а горите – гъсти и буйни. Перли в короната на острова са средновековните крепости и църкви, живописните селца, огромните природни резервати с екзотична растителност, както и... известният любовчия Крищиану Роналдо, който се е родил и е израснал на Мадейра.

Много от най-красивите места все още не са станали популярни и твърде известни. Нека ви разкажем за шест плажа, където с удоволствие бихте се отбили.

Малдивите, най-известните острови на Екватора, са група от 26 атола, пръснати в тюркоазените води на Индийския океан, югозападно от Индия и на 700 км от Шри Ланка. Красотата на това приказно място е поразителна и ако питате някой, как си представя Рая, то този който е посетил този низ от островчета без колебание ще посочи Малдивите за райски кът.

Тук от всякъде сте заобиколени с пищна растителност, прозрачни лагуни с искрящи бели брегове, топлите, прозрачни води на океана и коралови рифове, изобилстващи с подводен живот. Едно пътешествие до островите ще ви пренесе в друг свят, далеч от забързаната реалност, почивка в безметежен оазис и хармония с околния свят.

Тази островна държава е най-малката по население и територия в Азия и заема площ от 300 км², но за сметка на това групата атоли обединяваща 1190 коралови острова, пръснати на 90 000 км² територия я правят една от най-разпокъсаната и разпръсната в света. Най-високата и точка е едва на 2.3 метра над морското равнище, което и носи още една титла – най-ниската държава в света. Въпреки това на някои от островите има дюни, които достигат височина до 3 м.

" Многобройните български туристи, пътували с кола или автобус през последните години за нашумелите и у нас турски

курорти Кушадасъ, Бодрум или Мармарис, вероятно са подминавали един малък, но красив град, разположен в северната

част на турското егейско крайбрежие. Той не е измежду най-посещаваните туристически места в Югозападно Турция, но

въпреки това е дестинация, която си заслужава да не бъде пропускана от туристите.

Името Дахщайн е познато на българските читатели най-вече от едноименната обувка, но тази представа може да се разшири поне с още две понятия. Първото от тях (Dach значи покрив, а Stein – камък на немски) се използва за покриването на къщи, прави се от бетон и почти не се отличава по форма от керемидите, а второто се намира в австрийските Алпи… Щурмувахме връх Дахщайн (2995 м) по маршрута Гозау – х. Адамек – ледник Гозау – западния ръб.

Паркингът под езеро Гозау е на 4 часа път от Виена, а по този северен маршрут от езерото първо се качват около 1200 м денивелация до хижа Адамек на 2200 м (4-5 часа). В ниското е много смърч, но още от ~ 1000 м започват да се виждат масивни стени (варовик) във всички посоки. Пътеката е добре маркирана (както почти всички пътеки в Австрия – с червена боя – май беше № 614) и добре укрепена по стръмните склонове. След горното езеро Hinterer Gosausee има само едно и то неособено дащно ручейче (пъплещо по скала) на средата на разстоянието до хижата. Малко след него се открива добра гледка към върховете Дахщайн, Шнееберг и хижа Адамек.

В непосредствена близост е катерачна стена ~ 300 м, а над хижата започва ледника Гозау. Условията за спане са добри и солени (чувал в столовата – 9 евро, нарове – 19 евро, стаи – не искам да знам), а храната е сравнително евтина за място, което се зарежда с хеликоптер. После остават още 800 височинни метра до самия връх (3-4 часа). Бяхме точно една дузина туристи от няколко народности. Мои приятели с техни приятели и още хора. Трима от тях решиха да пробват вертикалната стена зад хижата, а другите поехме по хоризонталата. Имахме късмет с времето, а ледникът бе покрит с 20-30 см искрящо бял нов сняг от миналата седмица. Минаваше се спокойно без котки и пикел, дирята по ледника се виждаше отдалеч – този ден бяха наизлезли много хора.

Една нощ с автобус до Истанбул. Полет до Бахрейн. Транзитна опашка след цял самолет бенгалци и втора по-кратка нощ в посока Манила. През последните няколко години бях забравил, че самолетите понякога кацат и по светло, така че 30-часовата умора скоро изветря под лъчите на слънцето. 10:30 сутрин е прекрасно време за търсене на хотел. Качихме се на джипни и то за някакъв си половин час ни хвърли на 4 км от летището. Това бе първият и последен безплатен транспорт из Филипините – банкоматът ни дари само с хилядарки, а тарифата беше 14 песос за двама. Задръстването по 4-5 лентовите булеварди прерасна в пълна блокада по тясната авенида към Бакларан. Рикшите лъкатушеха без успех, а заедно с тълпите и ние поехме из лабиринта между джипнита, магазини, сергии с манго, папая, банани, дрехи и прочее – уви само паяците и мухите успяваха да напреднат. Миризмата на плодове, плесен и влага събуди стари азиатски спомени, а някъде из цялата тази безпътица след известно време се появи и последната спирка на метрото. Логично е то да води до там, от където няма мърдане, тъй като в противен случай хората се разглезват, губят борческия си дух и забравят псувните на майчиния си език. В корейския квартал разпитахме по-подробно къде да отседнем, а накрая ни упътиха двама местни с неопределим пол, седнали пред заведението „Лейди мистър“. И още в ранния следобед се нанесохме в прилична стая, до която се стигаше след тъмни стълби към друг някакъв бардак. Напазарувахме и поспах няколко часа, преди да излезем за малко надвечер. По улицата, тълпи от крехки филипинки, групирани според цвета на оскъдните си рокли, вече се събираха пред заведенията. Наблюдавахме този странен ритуал, в който всички те се надъхваха със скандиране, овации и екзалтирани възгласи за поредната си лепкава работна нощ, а наоколо вече напето се разхождаха затлъстяващи, очилати чичковци от Европа/Америка, изживяващи се през отпуската си в ролята на Дон Жуан. На следващия ден картинката се различаваше само по това, че момичетата смениха цветовете на роклите си. Явно ги въртяха от скука.

Имах някакъв съвсем бегъл план, свързващ местата, които да посетим… но Филипините са страна с една изключително шантава география. Островите в Индонезия са почти 3 пъти повече, но „подредени“ що-годе логично и пътят от Аче до Тимор примерно се вижда от пръв поглед. Докато тук островите са разхвърляни като пуканки. Самолети летят звездовидно, предимно от Манила, а маршрутът на корабите става ясен едва след като стигнеш до пристанище, от където някой е решил да пусне кораб за следващото. Подобно е положението и с автобусите. Манила е около 15 милионен град, централна автогара липсва и всяка фирма си има собствен терминал, а по-големите – няколко. Из провинцията има автогари, но там пък липсва „гише информация” и в крайна сметка всичко опира само до късмет. Освен другото, големите корабни компании бяха прекратили курсовете си за Палаван (остров на около 1000 км на югозапад). Нужен ни беше ден, за да го разберем, защото на въпросите ни те просто отговаряха – „не продаваме билети за този месец“, „пренасяме само карго“ или „корабът няма разписание (?!)… за сега“. Да съобщиш някому – „последният ни кораб до Палаван потъна през Декември и от тогава не пътуваме“ си е най-чиста и позорна „загуба на лице“ по азиатски. След 3 дни в Манила се хванах за главата – нямах не само представа как ще стигнем с кораб до Палаван, а изобщо как да се измъкнем от столицата. Но питахме, питахме, питахме, после намерихме пристанището (те са две), намерихме правилния терминал (добре, че не научих колко са) и купихме билет за след седмица. В Сампалок – един от стотиците квартали на града – попаднахме на автобус за оризовите тераси на Банауе… и се изнесохме с най-голямо удоволствие от този чудовищно гигантски и най-вече плесенясал, влажен мегаполис.

След цяла нощ в път автобусът спря (повече от логично) пред туристическата дезинформация на града. Имах няколко конкретни въпроса, но вътре охладиха ентусиазма ми с отговори като – „задължително е да вземете гид за върха; трябва да се регистрирате при нас предварително; и цената на рикша за тези 10 км е около 10$“. Навсякъде по света малки лакомници се крият зад големите надписи „туристическа информация“, но никъде досега не бях лъган толкова нагло и то точно в държавния им клон. Запомних всички хостели, които ми препоръчаха, за да не отседна там и бързо намерих друга, в пъти по-евтина стая. После поговорих с местен младеж планинар, чиято мечта била да се разходи из Хималаите и след късият ми разказ за Пакистан, момчето даде няколко идеи за маршрут. Наложи се да купя безплатна карта (на министерството на туризма) от местната мафия, но това бе последното ми подаяние към тях. След няколко километра и 1 час по асфалт се откри гледка към прословутите оризови тераси. Подобни неща могат да се видят и по платото Диенг на остров Ява или даже в Йемен, но местната уникалност идва от там, че терасите са доста по-стръмни и засети единствено с ориз. Парчетата с росно зелен цвят, като кръпки наоколо открояват готовите за реколта класове, но по-голямата част от нивите все още е заета само от леко наболи стръкчета. Не знам на какви принципи се регулира достъпът на вода до терасите тук, но помня, че в Индонезия кметът на селото получаваше най-долните земи. Ако водата стигне и до него, значи си е свършил работата – все едно Бойко Борисов да преживява от помощите за най-слабите. После се спуснахме в ниското, пресякохме реката, изкачихме отново баира отсреща и се върнахме към Банауе през оризовите тераси. Пътеки естествено нямаше други освен напоителните канали и каменните диги, широки около 30-40 см. Балансираш – тъй като от едната ти страна е кал до коляно, а от другата също, но на 5-10 метра по-ниско. Спускайки се надолу, по дигата често стърчат стълбовидно подредени камъни, но понякога разходката наподобяваше единствено на движение през лабиринт. Както и да е – през следващите няколко дни имахме хиляди възможности да перфекционирахме техниката си. Обратно в хостела усетихме носталгия по среднощните манилски тъпани от бардака под нас, но по някое време се включи караокето от съседния бар и пиянски гласове завиха като глутница вълци под музиката на Селин Дион.